Интервю на Велина Филипова с Елена Дойчева – директор на Държавен куклен театър „Георги Митев„ гр. Ямбол.
Разгърнат разговор за предназначението на изкуството и драматургията за деца, за усилията и талантите зад чудесата на сцената и за дългогодишното приятелство на театъра с неговите спомоществователи.
На 25.10. 2019 г. в Атриума на Българско школо децата преживяха постановката „Котаракът в чизми“ на Ямболския куклен театър. Прекрачвайки прага на Школото в този ден, отпървом чух настъпилата тишина – малчуганите, ококорили очи, следяха жадно куклите. Намирам г-жа Дойчева, изправена до парапета, в достойната позиция на човек, който в тази минута живее своето призвание. Тя поглежда ту актьорите, ту – публиката, и ми се струва, че се вълнува като на премиерно представление. Впоследствие разбирам, че постановката е играна вече десетки пъти и се радва на чуждестранно признание – „Котаракът в чизми“ е лауреат на международния куклен фестивал в Санкт Петербург.
Очаквах да обсъдим успеха на класическата приказка в 2019 г., но разговорът пое по посока на универсалните теми. Елена Дойчева завършва през 1977 г. Висшия институт по култура в Санкт Петербург – специалност „Театър”, а по-късно специализира театрална критика в НАТФИЗ. Избрахме да споделим онази част от разговора с директора на театъра, посветена на големите въпроси в театралното изкуство.
Г-жо Дойчева, какво различава куклените от драматичните актьори?
Спецификата на кукления театър е различна, много по-сложна във всяко едно отношение. Да вземем например куклените актьори – те трябва да имат афинитет към децата, да бъдат музикални, танцувални, да имат всичко. Да имат великолепна техника на говора и да бъдат акробати. Удивително и никак нелека работа, но аз се радвам, че публиката я оценява.
Струва ли ви се, че театърът е отживелица за съвременните деца?
Напротив! Вие сами виждате как оживява салонът, как грейват лицата на децата от живата връзка с изкуството, от куклата, която оживява в ръцете на актьорите. Това е необходимо. Аз и моите колеги се стараем да въведем технологията по някакъв начин в театъра, но много по-важен остава контактът с актьора, с куклите. Децата се впечатляват от тях. И трябва да отбележа особено за чужбина – там българската школа в кукления театър е високо ценена. От няколко години сме редовни гости и участници във фестивали в Русия и с чиста съвест бих казала, че ние ги изпреварваме в много отношения. Както е „Котаракът“ – направихме спектакъла на руски, за да може да „хванем“ публиката, и салонът беше препълнен с малки и големи. Това е едно изкуство, което се развива и което има бъдеще.
Като че на Запад театърът е резервиран за елитите. Елитарно изкуство е, докато тук изглежда по-достъпно. Не само като послания, но и като цени. Изглежда в България хората все още посещават този културен дом и търсят усещания от театъра.
Ако се върнем назад във времето, към люлката на театъра в Древна Гърция – той се е родил като най-демократичното изкуство. Аз винаги съм мислила за авторите, които са чели своите великолепни произведения – Есхил, Аристофан, Аристотел, пред многохилядна публика на сцената или на площада така, че да достига до всички зрители. В годините на Шекспир също – театърът е бил народностно изкуство. Във времето театърът се променя много и наистина придобива другата представа – като елитарно изкуство. А не би трябвало да бъде така.
Как е произлязъл кукленият театър – корените му далече във времето ли са както тези на драматичния?
Да, историята е дълга и е свързана с Изтока. Театърът на сенките поставя началото на кукления театър, но там един учител разказва цялата история в продължение на близо двадесет и четири часа.
Споменахте руската школа в кукления театър – как си обяснявате традициите и нейното влияние?
Театърът, в който беше фестивалът тази година – в центъра на Петербург, е на сто години. Това са столетни традиции. Имах възможност да гледам честване на една от актрисите – първата Чебурашка, която навърши 80 години. Тя продължава да играе. Спектакълът е правен през 1928 г. и от тогава той е съхранен в този си вид. Куклите са съхранени от онова време, само актьорите се сменят през годините. Приказният свят на сцената, който видях, ме накара да мечтая за такова съвършенство.
Предполагам, че изработката на куклите и сценографията е трудоемко занимание…
Много трудно и едновременно с това скъпо струващо изкуство. Затова казвам, че кукленото изкуство е по-скъпо от драматичното и се убедих в това с опита си. Тук е моментът да подчертая, че „Овергаз“ и г-н Дончев винаги са имали специално отношение към изкуството и театъра и съм много радостна, когато срещам разбиране у хората, от спомоществователите в компанията.
Когато започнем да говорим за театри, аз държа да кажа, че в нашата програма има социален раздел – ние имаме представления, които са специално за деца в неравностойно положение. Тези деца имат нужда да се докоснат до изкуството. А любовта им към кукления театър възпитава в любов и към драматичния, към художеството, към музиката.
На тръгване от Школото, се замислям над завършека на този разговор, който поставят думите на г-жа Дойчева: „Въпреки трудностите, пред които е изправена нашата институция – че цената на билета за куклена постановка е четири-пет лева, което струва по-малко от една кутия цигари – въпреки трудностите, надявам се нещата да се променят към по-добро!“
Leave a Reply
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.