28.11.2022
28.11.2022

Национален куклено-театрален фестивал „Михаил Лъкатник“ – Ямбол 25-28 май 2022 година

Янко Митев- актьор, уж и режисьор, а и драматург-детски


Гостите заприиждахме рано рано още първия ден. В 10 часа залата бе препълнена и всички бяха настроили сетивата си за нещо незабравимо. Нещо очаквано и преборило се за националната награда „Икар“ че и наградата на публиката. Пипи!  Нещо чудно с аромат на детство. Салона притъмня и куклите се събудиха. Затрополиха по сцената и историята оживя. Младите актьори  и за миг не се притесниха от присъстващата по малка от нужната възраст и напълно професионално си изиграха нещата. Невероятните кукли  и сценография на Наталия Гочева направиха празника истински. Началото на фестивала тръгна от горно до. Режисурата на Анна-Валерия Гостанян даде заявката че младите вече са уверени  и знаещи какво желаят. Актьорите-ами летят! Опънали платната порят вълните с такова удоволствие и пътуват по техния си път с ясна посока и цел. Замислих се  какво ли е да играеш на фестивал след такова представление? За колегите от Бургас се оказа че не  е никакъв проблем. „Капитане Капитане“ на ДКТ Бургас се оказа искрено и детско  галещо фантазията на малчуганите. Направено с любов и достигащо до всеки в залата. Нежната режисура на Мария Банова, чудесния текст на Румен Николов погалиха децата и им оставиха не само удоволствие но и копнеж по морето  и, играта и погъделичкаха спомените им. Делян Кьосев и Неделина Роселинова  разказаха историята толкова спокойно и я заведоха при децата като лек бриз който носи радост в душите приятен спомен който никой не иска да забрави. Нещо ми липсваше в сценографията… но така е като трябва да играем на всякакви места… Спектакъла остави хубаво впечатление. Хареса ми…а пък аз по начало съм мърморко. Дойде и втория ден.

Колегите от Пловдив и най вече режисьора Веселин Бойдев ни изненадаха с синтез на музика, игра и фантазия. Веско Бойдев винаги съм го харесвал за това че има собствен поглед и увлича екипа си в осъществяването на нетрадиционни похвати. Най хубавото е че не отвличат вниманието  от идеята му а я подчертават. Актьорите-ами пловдивски. Хем играят, хем го могат. За представлението на Хасково няма да говоря защото съм пристрастен. Все пак по голямата част от живота ми мина в този театър. Дойде   време и за „Вълкът и седемте козлета“. Решението на Даниела Христова да подчини идеята си на времето  ми допадна. Представлението бе леко или поне оставяше това впечатление. Въпреки че няма дете което да не знае тази приказка младите актьори бяха направили капан от интересни етюди  и вкараха децата в него. Изиграха всичко с удоволствие и си получиха заслужените радостни аплодисменти. Младите! Всичко в това издание на фестивала минава под тяхна егида. Напират от всякъде  и енергията им галопира, а публиката и се иска и тя да заиграе. „Лече, буболече“ на театър „Хамелеон“ бе още един от спектаклите направен без претенция но удрящ право в целта детската публика. Спектакъл с точен адрес и великолепна режисура. Не вярвам да е  имало дете в залата до което не  е стигнала идеята на представлението. След това ни се наложи да гледаме едно недоразумение. След толкова качествени постановки „Полетът“ на театрална формация „Илинден“ от град Перуджа изглеждаше недохранен и с болнав вид. Стараеха се участниците, но като че ли мястото им не бе добре избрано. Нищо поне от техния спектакъл се виждаше каква е разликата между добър и много добър спектакъл. Все пак те бяха извън програмата. Дойде времето и да ни запее „Славеят“! Поне за мен постановката на Сливен бе запомнящо се удоволствие. Отборът на Любомир Колаксъзов си бе свършил перфектно работата . Ще ми се наложи след като гледах това представление да запомня на всяка цена името на сценографа Елена  Цонкова. Функционалност, цветове, осветление- приказка. И отново младите актьори… Буря която като вихър отнася публиката и я изпраща на някой остров, на който и остава само да примира от удоволствие. Достоен финал на този толкова много обичан от мен фестивал.

Фестивал в  който младите се настаниха най после и накараха нас древните да понамалим темпото, да седим удобно в публиката и да се отдадем на заслужена почивка, гледайки с добри очи  и радвайки се че сме създали наши творчески деца, с които ще се гордеем на старини  и  има да се хвалим. Още малко работа имаме с тях. Трябва да им обясним че представлението не  е състезание по бързо бягане. Всички бързат, а трябва да си изиграят нещата и да правят оценки на създаденото. На това времето няма начин да не ги научи.

Още едно нещо ми се иска. Всеки ден след като се изиграят представленията журито, за което мога само да кажа, че  е от перфектни специалисти да прави в тесен кръг срещи -обсъждания с екипите на постановките. Да ги ориентира, да им служи за компас и да ги насочва в работата. Да помага, да не се лутат в пътя си  и всеки да върви към своя връх. Нали ви казах че съм мърморко? И то вече не толкова млад. Да спирам и да оставя мисли  за самия себе си. А и дългите представления обикновено са скучни. Представлението трябва да е с такава продължителност че на публиката да не и доскучава и да и се иска да продължи още малко.

 

Be the first to comment

Leave a Reply